“АНУШКА РАЗЛЯ ОЛИОТО”

Допреди известно време, оставях всички организационни въпроси на случайността. Все едно, че нищо не зависи от мен и Някой друг ще се погрижи за това. Събуждам се и решавам, че ми се ходи на море например, и на другата сутрин вече стърча в автобус за Варна. Защо точно Варна, не е ясно, особено при положение, че цялото ни детство с брат ми Емил, премина по Южното Черноморие с баща ни. Единственият път, в който майка ни ни заведе на море (защото баща ни не успя да си вземе отпуск), се озовахме във Варна, на студено. С брат ми щяхме да полудеем. Има едни снимки оттогава, приличаме на бежанци. Майка ни ни караше да правим всичко, което не обичаме. Вместо да станем, да хапнем набързо и да се бухнем в морето, а след това цял ден да повтаряме същото отново и отново, до посиняване, тя ни пращаше да й купуваме кафе, а после да се приготвяме – да се къпем (кога е било това?), да се мажем с лосиони преди плажа (пълен абсурд!), да й носим вестници (!?) и просто да се смазваме от скука. А на плажа ни караше да излизаме от водата, ако не веднага, то със сигурност много преди да са ни поморавели устните и да ни се е сбабичосала кожата по ръцете и краката, както си беше прието в "Трио Грегорио” (така се наричахме аз, баща ми и брат ми). Изобщо, адско прекарване… Сигурно затова Варна, явно съм искала да ми е импровизирано неприятно. Та, качвам се на автобуса, изсипвам се на гарата и се търкулвам до хотел “Одеса” (неясно защо), там се въртя и се оглеждам за квартира. Намирам си бърлога в уличките наоколо, настанявам се и после ходя на плаж, да чета. Тръгвам си отново непредвидено, точно когато ми писне, но не преди да съм изчела поне два от общо седемте тежки тома, които съм понесла.

Докато пиша, имам чувството, че разказвам за някой друг, не за себе си. Как и кога станах толкова организирана, не зная. Спомням си, че един от професорите ми по режисура - известен български филмов режисьор - в първия семестър на първи курс, убедено заяви пред класа ни (7 или 8 души, от които пет жени), че ето, например Майя не би могла да работи като асистент-режисьор, защото е хаос. Не си спомням точните му думи, но бяха в този дух. В следващите повече от 12 години си изкарвах хляба като асистент-режисьор и смея да твърдя, че бях много в час. Зарязах асистентството, защото стана твърде удобно, получавах достатъчно пари и ме успиваше. Имаше и други негови твърдения, които до едно опровергах, голям психолог се оказа този мой професор.

От морето се бухвам право в зимата на 2006-а година. Бяха ме избрали за участие в една програма за сценарно писане във Франция. Първо ни настаниха в мелницата, където Трюфо (François Truffaut) е снимал “Жюл и Жим” (Jules et Jim), мой любим филм. Там се наслаждавахме на френска кухня, френски вина и обсъждахме сценариите, на английски. След това ни заведоха в Клермон Феран (Clermont-Ferrand), друго важно за киното място, не само заради най-значимия фестивал за късометражно кино в света - първият фестивал изцяло посветен на късата форма - който се провежда там, а защото именно това е мястото, където е заснет My Night at Maud’s на Ерик Ромер (Éric Rohmer), трети филм от легендарните му “Шест нравоучителни разказа” (Six Moral Tales) например.

Седмица по-късно трябваше да излетя за Берлин, където да остана два месеца. Бяха ме приели по една програма за сценарно писане, със стипендия. Но нали бях над тези неща, докато си пийвах френско вино и похапвах смрадливи френски сирена, нямах никаква представа къде в Берлин ще живея. Намирането на квартира беше мое задължение, а хотелите бяха много неизгодни, защото пристигах непросредствено преди Берлинале (Berlinale) и цените бяха космически. Точно два дни преди да отлетя за Берлин, внезапно осъзнах, че ще се наложи да спя на улицата, а бях чувала, че там е хладничко през зимата. По-късно отблизо се запознах с Берлинския вятър, който галено наричах “Ледените ножове”, летящи с бясна скорост от Сибир и забиващи се право в горещото ми, балканско сърце. Сега си давам сметка, че тогава съм била зависима от адреналина. Така по-височко да е нивото на адреналин, че иначе не е интересно да се живее...

Спешно писах на моя позната, която ми беше споменала, че има приятелка в Берлин. Помолих я да попита какво е положението, дали пък нейната приятелка от своя страна няма някой друг познат, който да дава стая или квартира под наем. Щях да плащам със стипендията, така че парите не ме притесняваха. Приятелката й от Берлин, Сузи, с която се запознах след години, много готин човек, слязла едва ли не по чехли до ъгъла и купила един вестник с обяви. Разгърнала го и не й се наложило да търси дълго. Погледът й спрял на обява за стая под наем в “Мите” (Mitte), известен квартал в Източен Берлин. Не, че имах избор, но си мечтаех да живея именно там, близо до “Александeрплац”, заради сериала на Фасбиндер (Rainer Werner Fassbinder) - Berlin Alexanderplatz (1980), който бях гледала в най-крехка детска възраст. Баща ми редовно заспиваше на дивана до мен, докато аз жадно поглъщах всичко от екрана...

Сузи, естествено, не знаела за тези ми предпочитания, но се обадила на телефона от обявата. От другата страна отговорили. Попитала дали публикуваната във вестника информация е актуална. Жената, която пуснала обявата отвърнала, че се е отказала да дава под наем свободната стая в апартамента си. Благодарили си взаимно и точно преди да си треснат телефоните една на друга, и да отидат да си гледат работата, жената от другия край на линията попитала, ей така, между другото, как се казва човека, за когото Сузи търси квартира. Тя малко озадачено отговорила – Майя Виткова – и тогава жената казала, нека да дойде в 17 часа, ще й дам стаята. Празник в наше село, сивият Клермон Феран ми се стори блеснал в цветовете на дъгата...

Звучи откачено, нали? И аз така мисля, но в същото време и много в мой стил. Нито ми се случваше за първи, нито за последен път, нещо да се заплете и разплете по подобен начин. Два дни по-късно, точно в 16:05 ч., влязох в азиатския ресторант на ъгъла на Линиенщрасе (Linienstrasse) - улицата, на която впоследствие се оказа, че живее и Вим Вендерс (Wim Wenders) тогава - и си поръчах една мисо супа. През цялото време си поглеждах телефона, за да не закъснея нито минута. Чудех се каква ли е тази шантава жена, която е решила да ми даде стая, само заради името ми. Знаех фамилията й, защото трябваше да натисна звънеца долу, за да ме пусне в сградата. Бях със страшно много багаж – повече от седем дебели тома в куфара - и помолих хората в ресторанта да го оставя при тях за мъничко, в случай, че жената не ме одобри, за да не трябва да го мъкна напред-назад със себе си.

Позвъних, отговори лежерен глас, може би дори с леко ретро звучене. Качих се по постланите в цвят бордо дървени стъпала, постегнах се, натиснах звънеца на външната врата и тя веднага се отвори. Дълги, кестеняви коси – по-късно се оказа, че се мият редовно с шампоан John Frieda Brilliant Brunette, който ползвам до ден днешен – големи устни и усмихнати очи, много висока и стройна, с тесни дънки и блуза по тялото. Казваше се Анушка. Щях да падна. Смешно ми стана, че една немкиня (по-късно се оказа, че е наполовина датчанка, но все пак) носи такова име. Незнайно защо се засмяхме и двете, подадохме си ръка и тя ме покани да вляза. Показа ми стаята, беше ок, близо до входа и близо до банята, с прозорец гледащ към улицата, поиска ми личната карта (от немай къде) и каза да заповядам.

Хората в ресторанта въздъхнаха с облекчение, че се връщам за огромния, червен куфар. Сигурно тъкмо бяха започнали да се чудят къде точно да изсипят всички камъни, които им бях оставила. Завлачих го нагоре по Линиенщрасе и това постави началото на историята ни с Анушка. Мислех си, че ще остана в Берлин за два месеца, а останах две години... От програмата ме харесаха и вместо двата месеца, удължиха стипендията ми за шест (максимум). Изплащаха ми сумата редовно, така че след като си платях наема, ми оставаха към 1200 евро за живот, книги, филми, подаръци и пътувания. Добре беше, дори много добре. Пишех, четях, разхождах се и гледах филми.

Анушка работеше в аптека, а свободното си време прекарвахме заедно, в смях и безкрайни разговори. Беше луда на тема соц – най-различни ретро предмети, сапуни със старомодни миризми, локуми и други. Сигурно в предишен живот е живяла по нашите земи и е била колхозничка, или пък кон, толкова висока и стройна... Постепенно се запознах и със семейството й – бяха четири деца, още две сестри и един брат, всички леко откачени, по-малки от Анушка. Тя не искаше да чува за собствено семейство, камо ли пък за свои деца, защото беше прекарала юношеството си като бавачка на по-малките си брат и две сестри. Едната беше сценарист и писател (все още е), другата модел (на известни марки), братът още учеше.



Възпитани като протестанти, при тях всичко винаги беше много минималистично. Анушка се хранеше малко и скромно, рядко си купуваше дрехи, а когато го правеше, винаги бяха скъпи, за да издържат по-дълго време. През седмица пускаше музика като диджей, главно от 50-те и 60-те години. Имаше много плочи и знаеше всичко и за музиката, и за любимите си изпълнители. Когато й подарих фотоапарат като моя, започна вманиачено да снима с него и не след дълго направи фотографска изложба в мъничка галерия в квартала над нашия – Пренцлауeр Берг (Prenzlauer Berg). Покрай нея се запознах с доста хора, като Даниел Брюл (Daniel Brühl), който ни идваше на гости и ми ядеше от пастата за зъби, защото много му харесваше вкуса й. Срещнах го отново преди година на летището в Майорка (той е наполовина немец, наполовина каталунец) с жена му и с малкото им момиченце. Гледахме се двамата известно време, мислех дали да не извадя пастата си за зъби и да му предложа да закуси, но вече не ползвам същата. И така, откачено, но красиво. Някъде по това време се появиха и странностите...



Анушка, типичен представител на зодия скорпион – пълна откачалка – изведнъж реши, че е станала много зависима от приятелството ни и ме помоли да си потърся друга квартира. Не ми стана много приятно (мисля, че й теглих поне една майна), но седмица или две по-късно се изнесох. Наех си стая при едно момче, студент и модел на Том Форд (Tom Ford), с което много си допаднахме. Живеех на две преки от Линиенщрасе, така че животът ми не се промени кой знае колко – пазарувах от същия магазин, ходех да пиша в същото кафене нагоре по улицата, на ъгъла на Розенталер Платц (Rosenthaler Platz), пиех чай от прясна мента в Пренцлауeр Берг и хапвах суши до Хакешер Маркт (Hackescher Markt). Ходех на разходки из “квартала”...

И взимах градски влак или градска скоростна железница (S-Bahn) когато трябаше да отида до западен Берлин и да се срещна с някого от програмата. Живееше се леко и красиво, без излишни притеснения.

След някоя и друга седмица, Анушка започна да ми се обажда по два-три пъти на ден, за да ме пита какво правя. След това започна да ми идва на гости, а след това започна да виси при мен и да ми пречи да работя. Обсъждахме надълго и нашироко приятелят й, един красив, но скучен тип. Тя се държеше като фатална жена и около нея винаги пърхаха по повече от един смотаняк. Онзи май искаше да се женят, но не мога да си спомня точно, беше страшно ревнив. След месец висене при мен, Анушка ме помоли да се прибера обратно в нашия апартамент. Съгласих се, за да не трябва да ми е на гости през цялото време и си оставих новите мебели и малко дрехи в мазето на това момче, Филип. Никога не се върнах да ги потърся...

След време Анушка се премести в друг апартамент, докато бях в България. Вече нямах намерение да се връщам в Берлин задълго, защото не можех да понасям безкрайната зима. Просто ме смазваше. Сега, когато живея в страна, в която зимата е само красива гледка към Пиренеите, разбирам, че Берлин просто не е бил моето място, въпреки, че го обичам и се сещам за него с усмивка. Тук съм в асансьора на новия апартамент, по време на Берлинале 2014-а...

Тогава се започна с гостуванията – ту аз в Берлин, ту тя в София. Анушка много заобича София, особено по-неугледните, по-занемарените места в града. Когато имах някаква работа през деня, тя си взимаше шапката, хващаше влака и отиваше в Кюстендил например (нейната Варна). Връщаше се привечер, с локум, сапуни и всичко с ретро вид, което бе успяла да открие. По време на Берлинале винаги отсядах при нея. Животът течеше по познатия начин – чайчета, разходки, любими места, кино и барове, много смях, и така нататък. Някъде по това време, преди четири години, моите пътувания се насочиха на юг, а комуникацията ни продължи по имейл. Няма толкова безумни писма... Анушка отказа да стане част от социалните мрежи и си запази ретро телефона отпреди пет века, затова имаше само два начина за общуване с нея – или по имейл, или с телефонно обаждане. И след като чешмата на приятелството ни беше оставена да тече свободно много дълго време – 10 години – кранчето се позатегна и останаха капчици. Никога не ми липсваше, защото дивотиите ни нямаха край. Където и да стъпех в Германия – Хамбург, Фракфурт или Котбус, Анушка се мяташе на колата или влака, и идваше да ме види. И така, някъде докъм преди две години, когато всяка от нас, постепенно изчезна от живота на другата...

Някъде по това време, се събудих една сутрин и си казах, че непременно трябва да й се обадя. Така го почувствах. Оказа се, че е в болница, щеше да ражда, но май имаше някакви усложнения. Анушка, която се беше зарекла, че никога няма да има деца, че това не е нейният път, а предпочита да живее сама и не иска да се грижи за друг, освен за себе си? И после, ти луда ли си, да не ми кажеш, че си бременна? Оставих упреците за след това, ясно беше, че положението е напечено. Замътих с нея и зачакахме да роди. През цялото време, докато беше в болницата, си пишехме. Минаха няколко потни дни в началото на юни, до съобщението за раждането на Карл. Радост вкъщи, започнах да правя планове кога ще отида, за да ги видя. Момент, Карл има и баща, и Анушка живее с него? Ясно, имахме да наваксваме. След това Анушка ми написа, че Карл е роден със синдром на Даун. Беше ми мъчно, първо ревах в прегръдките на мъжа ми, после в скута на майка ми, и накрая на рамото на брат ми. Оказа се, че Анушка е знаела, че Карл ще бъде с Даун и нямаше нищо против.

Имах пътуване до Берлин през ноември, представяне на проект и интервю за програмата за продуцентство EAVE (European Audiovisual Entrepreneurs). Специално си купих билет с връщане няколко дни по-късно, за да съм там точно за рождения ден на Анушка. Писах й, че ще си взема Airbnb наблизо, за да ходим на разходки с Карл. Тя настоя да остана при майка й, която също много искала да ме види. Съгласих се, но ми стана криво, че трябва да прекосявам половин Берлин, за да съм с тях. 

Майка й живееше в безумно голям и много красив апартамент, с няколко празни стаи. Когато пристигнах, веднага седнахме да наваксаме с “клюките”. Много фина, интелигентна и малко странна жена. Говорихме два часа без прекъсване. Оказа се, че едната сестра на Анушка е там със сина си. Малко странно, но ок. Детенцето изглеждаше диво и необщително. Заприготвяхме се да отидем към Анушка, за да отпразнуваме рождения ден. Те тръгнаха по-рано, за да купят нещо, а аз останах да се оправя на спокойствие... Тогава, без предупреждение, се появи баща й. От много години, този висок, чудат господин, живееше в друг, отдалечен град, съвсем сам. Беше учен, не си спомням в каква дисциплина. Бяхме се срещали през годините, но никога не бяхме разговаряли по-дълго от четири минути.

Поздравих го, а той още преди да е влязъл ме попита какво правя там, с леден глас. Помислих си, че се шегува и се разсмях. Отговорих му, че съм там, за да боядисам апартамента... Шегата ми се разби в ледовете. Бащата на Анушка отново ме попита какво правя там, където е неговия внук, който е алергичен към ядки. Предполагам, че формите ми са му заприличали на голям, небелен фъстък, иначе нямам обяснение за сюрреалния му въпрос... Някъде в този момент, така любимото ми състояние на висок адреналин се завърна със страшна сила, този човек не се шегуваше. Обясних му коя съм, а той ми каза да си събирам партакешите, веднага. Стоеше над главата ми, докато си събирах нещата в традиционно големия куфар, като ме подканяше да го правя по-бързо. Лицето ми пламтеше от гняв и унижение. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Лутах се в търсене на бърз отговор какво точно става и защо, и продължавах да не разбирам. Събрах си нещата за по-малко от пет минути, а бащата на Анушка буквално ме изхвърли от апартамента и трясна вратата зад мен. Ако можех веднага да се кача на самолет за София, щях да го направя.

Взех си такси. Тогава ми се обади Анушка, леко притеснена. Явно беше разбрала какво се е случило. Не коментира поведението на баща си, каза само, че с Карл ме чакат на улицата пред новия им дом. Пристигнах за рождения ден по спешност... Реших да си замълча, за да не й развалям празника, а и за да й дам възможност да ми обясни случилото се малко по-късно. До обяснение така и не се стигна. Извини ми се, но някак набързо, сякаш за да забравим какво се е случило. Бузите ми горяха до края на вечерта. Карл беше прекрасен... Прекарахме следобеда заедно, запознах се и с бащата на Карл, мъж, който поразително приличаше на бащата на Анушка – слаб, много висок, с отнесен поглед и неспособност да обяснява. Нали момичетата винаги избирали мъже, които да приличат на бащите им?

Дойде вечерта, а с нея пристигна и бащата на Анушка. Седеше в другия край на стаята, не дойде да се извини. Гледаше ме като бито куче, а аз просто плъзвах поглед по него, като по стар шкаф. Минаха няколко дни. И това, че с Анушка нито веднъж не отворихме дума за случилото се, май ни тежеше и на двете, на мен със сигурност. След това си заминах, беше последно усилие и щях да си изпусна полета, за да й помогна с нещо, не си спомням с какво. Изпратиха ме с метрото. След това си писахме, но нещо беше прекъснато... Анушка разля олиото, а приятелството ни – главата на Берлиоз – се търкулна отрязана след едно подхлъзване. Не я поканих на сватбата... Не ми честити рождения ден... Не й честитих рождения ден на Карл... Не ми честити рождения ден на майка ми... Не й честитих рождения ден... Не ми честити нова година... И отново, още един кръг на “не”-та...

Скоро след като бяхме станали приятелки, тоест скоро, след като се запознахме, трябваше да пътувам за Варшава, за да се срещна с големия Анджей Вайда (за него ще разкажа отделно). Анушка беше измислила най-бърз и евтин вариант да стигна дотам. Беше ми купила билет за бързия влак Берлин-Варшава. Дойде си по-рано от работа, за да ме вземе и да ме изпрати с багажа. Говорехме си страшни глупости, докато чакахме влака. Коремът ме болеше от смях. Влакът, тъмнозелен, изпуфтя до нас... Качих се, наместих си багажа и продължихме разговора през прозореца. Не ни се разделяше, толкова весело беше. Влакът бавничко потегли, а Анушка, за да се подиграе с клишето, започна да върви редом с него. Влакът увеличи скоростта, Анушка забърза крачка. Влакът започна да се движи още по-бързо, Анушка започна да подтичва. Когато потегли с пълна скорост, Анушка се втурна след влака. Първо се смеехме и говорехме, след това направо цвилехме, а накрая, докато тичаше и ми махаше, може би от вятъра, а може би от нещо друго, очите и на двете ни се напълниха със сълзи. Така и ще я запомня, преди да се разлее олиото...

Всички текстове или части от текст, както и изображенията в този сайт са притежание на Майя Виткова-Косев и са защитени от Закона за авторското право и сродните му права. Авторските права върху всички публикации на страниците на https://kingkongballerina.blogspot.com/, както и върху името на сайта, притежава Майя Виткова-Косев. Потребителят и посетителят не може да копира и да използва информация от сайта за комерсиални цели без знанието и писменото разрешение на Майя Виткова-Косев. Всички права са запазени.