“40 НЕ СЕ ПРАЗНУВАТ!”


Още откакто станах на трийсет, отвсякъде ме заоблъчваха с информация, подобна на заплахи, че четиридесет не се празнуват и трябва много да се внимава. На трийсет и девет специално ми подчертаха, че това е, другата година тихичко, без торта, без свещички, да мине, пък после ще му мислим. Връщайки се назад, вярвам, че сме коментирали този въпрос още от люлката, по повод четиридесет дни от раждането ми, но не мога да го докажа. Моите родители са вярващи хора, но в същото време и много суеверни. Има и други семейни противоречия, но не е време да се хваля с тях.

По повод суеверията: като се започне от това, вечер да не се хвърля боклука, че ще си изхвърлиш късмета, да не си режеш ноктите, по същата причина, чантата да не се оставя на земята, че няма да имаш пари, ако пък вземеш пари, да не харчиш от тях същия ден, а да преспят у вас, към всеки свой план за бъдещето да се застраховаш, под условие с “ако сме живи и здрави!”, да не разказваш лоши сънища преди 12 часа на обед и т.н, и т.н.

Прекарах десет години, притеснявайки се за тази четиридесетгодишнина, докато спазвах всички останали указания и обмислях различни варианти да се справя с проблема, когато му дойде времето. Защо беше толкова важно?

Много си обичам рождения ден! Особено в по-младите години, докато повечето приятели все още бяха в срок на годност, вкъщи ставаха най-яките купони. Не просто да се съберат едни глупаци и да се напият, ами да се съберат, да се наговорят, да се посмеят, да се нахранят с домашно приготвена, вкусна храна, да слушат страхотна музика, да танцуват часове наред, да се напият, да изпозаспят из къщата, а след това да обърнат едно кафе по изгрев слънце, пък да си идат по живо, по здраво, докато аз чистя с прахосмукачка. Легендарни бяха витковските купони! И как не, баща ни цяло детство води кой ли не на гости и въртяха купони. Всичко помня. Имахме и един фикус, страшно паметлив, който можеше "всичко" да потвърди, но ни напусна...

Мъжът ми, по-млад от мен с няколко години, които все още не са от особено значение, нищо не разбира от тези работи. Прекарал последните 20 години в Западна Европа, от тях вече 16 в Барселона, той беше възприел всичко, от което на майка ми й се изправя косата, за норма. Започна се с боклука – хвърля се задължително вечер. За ноктите - може да се каже, че най-удобен момент да се изрежат е нощем, след полунощ, преди да си легне, докато слуша музика в банята. Кошмарите се разказват с още затворени очи, камо ли да се чака до 12 на обед. Чантите спокойно се оставят на земята, рождените дни се празнуват и преди датата (майка ми се кръсти, недай си Боже!), а въпроса, който повдигнах смятам още от запознаството ни, че 40 не се празнуват, предизвика в него само смях – няма такова нещо! Разкъсвана между добре познатото, страшно старо и плашещото, весело ново, аз буквално се чудех какво да направя.

Ясно беше, че няма да празнувам. Всичко останало преглътнах, но това вече беше невъзможно. Бяхме женени от близо половин година и това правеше нещата още по-сериозни. Имам предвид, бях готова да си спретнем семеен скандал във всяка минута. Мъжът ми се примири и само попита: “А забранено ли е да се радваме, че имаш рожден ден? И може ли все пак да получиш някакви подаръци?” Вторият въпрос разтопи леденото ми, суеверно сърце и казах, че дотолкова, доколкото просто тъжно ми подаде подаръка, всичко ще е наред. Може и два...

Зачакахме датата да отмине и да продължим да живеем в един по-добър свят, без четиридесетгодишнина (неговата е тази година, така че брат ми е поел ангажимент да го разубеди за всякакви празнувания, защото на мен директно ми крещи в отговор на напомнянето). Предната вечер, преди “40 не се празнуват!”, бях на концерт на мъжа ми в "Палау де ла Музика" (Palau de la Música Catalana), голяма красота! Нищо не чух обаче, добре, че беше красиво... .


Главата ми беше станала като на ей това бебе, което снимах пред Палау, от притеснение за следващия ден.


След концерта отидохме на вечеря в кръчмата на Пикасо – “Четирите котки”, защото тъкмо следяхме сериала (Genius Picasso) по National Geographic и беше много актуално. След чаша-две вино ми се пооправи настроението, но само моментно...


Събудихме се на 27 май и какво да видим? Едното ми око – подуто и затворено. Беше станало точно колкото праскова. Супер начало на непразничния ден! Помислих си, може пък да е за добро... Запътихме се към Бърза помощ, на няколко преки от нас. Преди това получих подарък – три кактуса (обичам ги) и пишеща машина, намек, че трябва да пиша, а не да пропилявам живота си във Фейсбук. А ако не пиша, просто да хващам кактусите и да си гледам работата…



Приех машината и кактусите, изсипах се от леглото и се завлачих към Бърза помощ, залитайки от страната на подутото око (тежеше). Мисля, че ме болеше главата и единия крак, но се съм напълно сигурна. Мъжът ми вървеше до мен и се опитваше да ме убеди, че живота е хубав, но аз не бях на това мнение. Всяка птичка, която ми посочваше, ми се струваше грозен прилеп, а слънцето гореше, не ме топлеше, пълна трагедия.

В Бърза помощ прекарахме около 4 часа, докато ни приемат и мина на преглед. През това време получавах пожелания за рождения ден, но гледах да отговарям лаконично, нали така повеляваше правилото, всичко да е безрадостно. Нищо не виждах през подутото око и изобщо не можех да повярвам, че ми се случва това. Ясно, че без празник, ама трябва ли чак с мъка? Единственото, което исках, беше да си легна обратно и да се събудя чак на другия ден, а можеше и директно на другата година, директно за празника!

Оказа се някаква неясна, четиридесетгодишна алергия, натъпкаха ме с хапове и ме освободиха. Мъжът ми предложи вместо да се прибираме, да се поразходим. Започна да ми кипва отвътре... Казах му, че няма никакъв шанс, защото се чувствам зле и не мога да ходя. Той предложи да се качим на една кола тогава (все още нямахме кола и си наемахме, когато искахме да мръднем от Барселона) и да се поразходим с нея. В Бургос имало невероятна катедрала... Помислих си, че това е най-тъпото предложение, което съм получавала напоследък, но с много усилия премълчах.

Кипеше ми, но все още едва доловимо. За да не му скърша хатъра, въпреки, че беше отблъскващо доволен, се качих в колата. Попитах го къде е Бургос, а той каза, ей тука. Оттогава, когато някой ми каже, че нещо е “ей тука” или “ей там”, просто се обръщам в обратната посока и си заминавам. Качихме се в колата, пусна климатик, аз надрусана от лекарствата се поунесох, и така, с музичка, казах си, сигурно по-бързо ще мине деня. Сетих се за тази катедрала, но оставих въпроса за по-късно. По някое време ми направи впечатление, че са минали два часа, откакто потеглихме. Изправих се на седалката и го попитах на какво разстояние точно е Бургос, а той каза, че сме вече близо… Поуспокоих се, разсъждавайки над нещастното си битие и отново се унесох. Ето това видях преди да потъна в нова дрямка…


При следващото си събуждане поисках много точна информация къде точно сме, колко време остава, докато стигнем и какво става изобщо, защото беше станало късен следобед, а ние все още висяхме в тая тъпа кола! Мъжът ми се усмихна и ми съобщи, че почти сме стигнали. Само да завиел ето тук… И заваля дъжд.

В този момент го чух да казва, че май е объркал пътя и ще спре някъде да попита за посоката. Кипежът отпреди няколко часа, а може би и отпреди десетина или направо четиридесет години, се надигна в мен като огромна, мътна вълна с много камъни, които исках да изсипя директно върху главата му. Започнах да крещя да спре, да спре веднага. Той продължи да се усмихва, но спря. Аз отворих вратата, извадих си крака за излизане навън и директно паднах в канавка, дълбока повече от метър. Вече валеше проливен дъжд, аз крещях (явно така се празнуваха 40 години), а той се смееше. Изпълзях от канавката и го проследих с луд поглед в пороя. Той се приближаваше към врата на някакво имение в нищото, за да пита за пътя. Доближих се, готова да го убия на място и неумеейки да шофирам, да се кача на колата и да отида директно на майната си или право в затвора. И тогава погледът ми попадна на табелката до звънеца...

На нея имаше нарисувано куче. Беше ферма за кучета (природозащитниците да си сипят - легално, законно, чисто, просторно). Обърнах се към него с тъпото си подуто око, от което заваляха сълзи в дъжда, а той кимна и ме прегърна.

Още в началото на любовта ни, в една красива сутрин, попаднахме на видео с много смешно куче. Никога не бяхме виждали толкова сладко нещо – красива глава с умни очи и дълги уши, мнооого дълго тяло и мнооого къси крачета – уелско корги. Оттогава се влюбихме в него и постоянно си изпращахме снимки и видеа на коргита. Мечтаехме да имаме корги цели две години, но никога не беше удобен момент - как щяхме да го гледаме при всичките си пътувания, ама баща ми е много болен и аз се разкъсвам между Барселона и София, хиляди, хиляди не, и едно огромно да – най-красивото и мило куче на света.

За четиридесетия ми рожден ден, моят мъж ме беше довел, за да си избера бебе корги, да го гушна и да си го отведем вкъщи. Плаках през цялото време, докато се опитвах да “избера” едно от двете най-смешни и сладки същества на света. Едното беше много настоятелно и посочих него. Казахме на собственика, че ще си помислим още една нощ, мъжът ми ме заведе на хотел и на вечеря, пихме вино (наздраве, ама без честит рожден ден!) и на другата сутрин отидохме да вземем бебето. Знаехме името му още отпреди две години, когато започнахме да мечтаем за корги – Лиско. Този Ангел "висеше" в хотела и го взех за повече от добър знак, да е ясно.


На другата сутрин си избрах другото момченце, беше толкова скромно (да, странно звучи, по-скоро някак щедро), нежно и красиво. Взех Лиско в ръцете си и това е. В моменти, в които се разправяме и си мерим заслугите за благото на семейството, мъжът ми винаги пита от кой ми е Лиско, а аз отговорям – от Господ…  (и от него)! Ето първите ни стъпки с нашия космат ангел.




Как живеем днес, две години по-късно? Важна част от деня са разходките. Лиско крачи без каишка (дълго се съпротивлявах, защото съм страхлива) и си има предпочитания за маршрут. Директно отказва да ходи, ако се опитам да му наложа посока. С мъжа ми вървят, където той му каже. Мен ме командери, но съм окей. През деня поспива, а вечер, когато му писне от нас с филмите и разговорите ни, се оттегля в спалнята. Спи под леглото, точно под мъжа ми. Когато говорим за него, дори, ако е заспал дълбоко, хръква веднъж, за да даде знак, че ни чува. Ние също хръкваме в отговор (вече си е семеен поздрав). Хората по улиците винаги ни спират, за да го погалят, особено жени, които крещят “Оh my God!” и се държат за лицето с две ръце. Лиско няма нищо против, голям флиртаджия е. Има още хиляди малки и големи неща, свързани с Лиско, които ни правят щастливи всеки ден. 

Най-хубавият подарък в живота си, поучих на единствения си рожден ден, който не трябваше да празнувам… Ето го и него, Лиско Косев:






Comments

Popular Posts