"ПЕТ ЛЕВА В ДЖОБА"

Баща ми цял живот, седем дни в седмицата, буквално денонощно беше на работа, лекуваше хора... И никога нямаше достатъчно пари. Изключителен лекар, непоправим идеалист и без отношение към материалното, д-р Витков възприемаше умението си да лекува не като придобито с дълго учение и практика, а като подарък, дарба Свише. На баща ми му беше неудобно да взима пари от пациентите си при частни прегледи, домашни посещения и спешни повиквания (през нощта, по празници, на луната). Беше доволен, когато прегледите “минаваха” през Здравната каса, а той си получаваше заплатата и толкова. Заплатата си оставяше непокътната в един шкаф на библиотеката в хола... В резултат на това отношение имаше и хора, които на драго сърце се възползваха от него. През цялото ми детство хладилникът вкъщи беше полупразен с хранителни продукти и добре зареден с уиски и шоколадови бонбони. Явно пациентите му са смятали, че с това се хранят лекарите и техните семейства... От друга страна сигурно щеше да е странно да му носят бучка сирене, боб с наденица или варена кокошка, с плуващо в бульона й сварено яйце (истинско престъпление).

В един мъглив, есенен следобед, вкъщи се позвъни на вратата. Отворих на възрастен човек с купчина багаж, струпан встрани от входа на апартамента. Идваше от Петрич (180 км) и търсеше д-р Витков. Троснато му обясних, че баща ми е на работа. Това беше още преди появата на мобилните телефони, така че нямаше как да го информирам за посещението. Човекът каза, че му носи "армаган" по повод рождения ден на дъщеря си. Оказа се, че преди 30 години, по време на дежурство, баща ми бе спасил дъщеря му и съпругата му при спешно раждане. Човекът беше донесъл щайга с нарове и дамаджана с домашно червено вино... Как ни беше открил, нямам идея. Приех подаръка, но не се сетих да поканя човека да си почине и да пие вода. Пътувал часове наред в мъглата, за да донесе подарък на баща ми, а аз, несъобразително говедо в пика на пубертета... Д-р Витков не пиеше червено вино (помня как една нощ спа облегнат на тоалетната чиния, след  гости с червено вино при наш приятел, бай Величко), но това нямаше значение, беше доволен като се прибра. Затворих вратата след човека и погледнах през прозореца. От седемнайстия етаж се виждаше безкрайно, бозаво море...

Няма да забравя майката на един заможен пациент на баща ми (всъщност милионер, колкото и нелепо да звучи това), която често го посещаваше. Не си плащаше за прегледите във вече частния му кабинет – това беше след здравната реформа и появата на общопрактикуващите лекари – вместо това носеше на баща ми варен геврек. След поредния преглед, двамата сядаха да си поприказват и да си похапнат геврек заедно, един геврек за двама. Да не забравя, че баща ми много обичаше да дели всичко, което има и да черпи хората, докато не му остане нищо. Ако някой вземе да му подари нещо например, той непременно ще го сподели с друг, ако е възможно или направо ще му го подари. На възрастните си пациенти редовно купуваше лекарствата или им даваше пари да си ги купят сами от аптеката. Много обичаше възрастни хора, това съм наследила от него. 

Тогава не можех да проумея тези му жестове. Потресаваща липса на отношение към материалното... Не си спомням да е обичал някакъв предмет или да е харесвал някоя дреха повече от друга. За него беше важно да е облечен в светли цветове и да е чист, толкова. Никога черно, никога други тъмни цветове. Най-много харесваше бели памучни тениски. Имаше над 50 от тях и винаги миришеше на чисто. До един момент ухаеше на парфюм, одеколон или дезодорант, но тъй като направи алергия към всякакви химии, започна да мирише на сапун. Миеше се като хипопотам във всевъзможни мивки и винаги имаше резервна, чиста тениска. С прошарената си коса и с бялата тениска, приличаше на голяма, чиста и доволна панда.

Това с парите и материалните неща сега ми изглежда разбираемо, но в един момент от миналато започна да ми прави неприятно впечатление. Мисля, че точно когато станах студентка, сигурно защото започнах да работя още на 18 и вече разбирах какво е сам да си изкарваш хляба (е, аз си живеех вкъщи, така че това никога не е било някаква драма). И тъй като поликлиниката, в която беше частния кабинет на баща ми, се намираше близо до НАТФИЗ, във всеки удобен момент ходех при него, за да си лафим в почивките. Това са най-хубавите разговори, които някой може да си представи и безкрайно ми липсват. Нищо не успя да заеме мястото им, зеят като дупки на изкоренени дървета в сърцето ми. Естествено, веднага щом отидех при него ме черпеше с нещо и ми предлагаше всички пари, които има в себе си. Един ден цъфнах когато приключваше с поредния преглед. Покани ме в кабинета. Пациентът си замина без да си плати посещението, но с много благодарности, усмивки и куп нелепи поклони. Влязох, метнах си чантата на кушетката и изревах на баща ми, че това, което прави не е окей. Баща ми се разсмя от сърце, бръкна си в джоба и ми показа една петолевка. Отвърна, че му стигали за всичко...

Д-р Витков продължи да лекува и куцо, и сакато, цели орди от хора, които се редяха пред кабинета му, ден след ден. Имаше пациенти, които се отплащаха за труда му адекватно и не се правеха на ударени. Няма да забравя наша позната, подчертано претенциозна жена, която един ден, след като баща ми вече го нямаше, ми разказа с умиление, как след домашно посещение му слагала да вечеря и той много харесвал готвенето й. Ако имаше някоя чиния с гювеч наблизо в този момент, с радост щях да й я захлупя на главата... Баща ми беше учтив, скромен и обичаше да похапва. А по повод домашните посещения, когато бях малка, ме водеше със себе си. Не зная защо, сигурно съм настоявала до посиняване. Все още си спомням няколко лица, при които сме били на посещение заедно, особено двама негови пациенти, които живееха в жк. “Младост”. Спомням си много подробности, но ми е неудобно да ги споделя, защото може някой да се разпознае, а на баща ми това не би му допаднало. Сигурно щеше да се сърди и за бабата с геврека, претенцията с готвеното и другите вампири (извинявай, тате!), но за тях не се притеснявам толкова. Двамата от “Младост” си бяха напълно откачени, но те са друга история.

Всичко си вървеше постарому, докато един ден не ми направи впечатление, че има промяна в начина, по който баща ми се движи. Реакциите му бяха някак забавени, усещаше се скованост в движенията на тялото му. Като лекарска дъщеря и интуивен човек, веднага го излових. Слава Богу, някак усещам промените във физическото и душевното здраве на близките си, дано винаги да е така. Предполагам, че това е наследство от баща ми. Когато бях малка, всички около нас бяха сигурни, че ще стана лекар. Още от 5-годишна можех да меря кръвно, да преслушвам, дори по едно време успешно палпирах органите в коремната кухина. На един детски лагер поставих и диагноза на медицинската сестра. Всички се бяхме натръшкали с някакъв грип. Помня, че лежах в безпомощно състояние на легло до прозореца. Сестра Т., колежка на баща ми, влезе в стаята, погледна ме и се хвана за главата: “Ау, ама ти си с много висока температура!” Предполагам, че се е почувствала отговорна, защото съм дете на д-р Витков. Аз обърнах огромните си, жабешки очи към нея, огледах я, докато се приближаваше и й зявих: “Сестра Т., трябва да се прегледате, нещо ми жълтеете, страхувам се, че имате жълтеница.” Била съм на 9. Тя само нервно се разсмя. След седмица стана ясно, че сестра Т. е била приета в болница с хепатит. Години наред след този случай, ме заобикаляше, когато ме видеше. Баща ми беше много горд с мен. 

Но да се върна на неговото “забавяне”... Казах му, че трябва да се прегледа, защото се страхувам, че има Паркинсон. Дядо ми Велин, баща му, имаше това заболяване, от което си отиде в края на краищата. Баща ми добронамерено отвърна, че това са глупости и не бива да се притеснявам излишно, защото той е наясно с нещата все пак. По това време живееше с една жена, лекар като него, която посрещна поставената от мен диагноза с нервен смях. Нито един от тях двамата, не направи нищо по въпроса в продължение на няколко години. В един момент, когато вече беше късно, баща ми беше диагностициран с ригидна форма на Паркинсон в напреднал стадий – забавяне на движенията и скованост, вместо познатото неконтролируемо треперене. Не ми се случва често да съжалявам, че съм била права за нещо, което другите са отричали. След това се появиха и останалите изненади – сърдечен проблем, рак и още, и още... Жената, с която баща ми живееше, и беше лекувал и двамата й родители до смъртта им, до която беше останал в най-тежките моменти от живота й, ни се обади да си го “приберем”… Но това е предмет на друга история, която никога няма да разкажа, защото има хора, които не заслужават да бъдат герои дори на виц.

Повечето дълбоко признателни за многогодишните му грижи пациенти, внезапно се изпариха. След дълга поредица от неприятности, с баща ми се озовахме в “Пирогов”, по спешност, аз като придружител, а той като пациент. Ставаше въпрос за животозастрашаващо състояние, имаше реална опасност баща ми да загуби живота си. Денонощно се молех в мизерната баня на отделението... Това се случи през февруари 2015-а година. Прекарахме в “Пирогов” общо 40 дни. Повечето лекари се държаха с мен сякаш бях невидима – не отговаряха на въпросите ми и не ми даваха никаква надежда, а медицинските сестри ме гледаха все едно съм петно на стената. Санитарките бяха малко по-общителни. Слава Богу, се учех бързо какво трябва да правя и започнах да разбирам как да се грижа адекватно за човек на легло. След престой в едно отделение, умишлено не влизам в излишни подробности, ни преместиха в друго, където трябваше да се реши битката за живота на баща ми.

Бутах леглото с него и вещите му сама на влизане в отделението по Пластична хирургия. Нямам думи да опиша колко мизерна беше обстановката. Все още пазя снимките от престоя ни там – мазилката, оскъдната “мебелировка”, цялата потресаваща мизерия. Eдно младо момче се завтече към нас, за да ни помогне на влизане. Бях изключително благодарна на този санитар, за такъв го взех, първият човек, който ни третираше като хора. По-късно се оказа, че е доктор. Не просто млад лекар, а лекарят, който оперира баща ми, след като професорът, светило по пластична хирургия, отказа да го направи, под предлог, че няма шанс за успех. Това “момче” впоследствие се превърна в един от най-близките ми приятели, д-р Александрос Лафчис, когото безкрайно обичам и уважавам. Страшно талантлив и много човечен, приказлив, забавен, остроумен, и истински лекар. Доктор Лафчис, на когото дължим две години повече с баща ми, никога не позволи да му платим за консултация, домашно посещение, спешно повикване, превръзка на рана, за нищо. Когато съм настоявала, винаги ми е отговарял, че никога не би взел пари, за да помогне на колега… За първи път някой връщаше жеста на баща ми към ордите от пациенти.

Баща ми оцеля и сe прибрахме заедно вкъщи, където той се завърна след 20-годишно отсъствие. Две години по-късно, след като беше проходил наново, проговорил наново, поне до определна степен, след като отново бе започнал да се усмихва, д-р Витков си беше у дома. През това време с майка ми денонощно се грижехме за него, както той го бе правил за своите пациенти години наред. Баща ми беше страхотен “пациент” – мил, сладък, смешен, двете години постоянна грижа за него бяха удоволствие. Няма да лъжа, не ни беше лесно. Кръстът ми беше постоянно схванат от това, че го вдигах от леглото, боляха ме коленете от тежестта, когато го изправях за разходка, бях недоспала и често тревожна, защото постоянно имаше някаква спешна ситуация около състоянието му. Сега, като се замисля, се чудя каква мобилизация е трябвала, за да се справим с майка ми. Бяхме станали като войници. А за хубавите моменти с д-р Витков бих направила филм, вече съм пришила тази част от историята към друга, различна такава.

В началото на февруари 2017-а, бях изпратила майка ми за няколко дни в Панагюрище, за да си почине. Баща ми беше настинал и на мен ми помагаше една жена, Мария, която идваше следобед, за да мога да излизам и да си върша някаква работа през деня. Баща ми поддържаше постоянна, не много висока температура, която по никакъв начин не успявах да сваля. През последните дни беше станал много тих и беше много отслабнал. Една вечер, когато го изправих в леглото, за да го нахраня, той ме погледна в очите и ме погали. Още помня лапата му върху лявата ми страна и добрите му очи на панда, които също ме галеха. Тогава, в пълно съзнание, ме попита: “Имаш ли пари?” Въпросът му беше повече от неочакван, особено предвид отношението му към парите, за което разказах надълго и нашироко. Освен това напоследък не беше съставял цяло изречение. Спонтанно се засмях. “Да, трябват ли ти, тате?” Д-р Витков кимна. Аз извадих пет лева от джоба си, показах му ги и ги пъхнах в джоба на суичъра му. Два дни по-късно баща ми умря в ръцете ми. В пълно съзнание ме беше попитал дали има достатъчно пари за погребението му... Д-р Витков, човекът, който нямаше отношение към материалното, сам плати погребението, гробното си място и поддръжката му за десет години напред, и всичко останало с парите от продажбата на дома си, мястото където се беше родил и бе казал сбогом на родителите си, моите баба и дядо. Когато изпращахме любимия ми баща в последния му път, сложих същите 5 лева в джоба му, точно преди да затворят капака на ковчега…

Тук е той, през май 2015-а, в болничното легло, което му купихме. Тъкмо се е позакрепил мъничко, след престоя в “Пирогов” и започва да се учи да чете наново... Животът не е сън.