“СТАНКА СЕ ПРИБИРА ВКЪЩИ”

Не съм сред заклетите почитатели на т.нар. съвременно реалистично кино. Почти всички филми на братя Дарден (Jean-Pierre et Luc Dardenne) например, знаменосци на тази реновирана вълна в световното кино, възприемам като адаптации на филми на Бресон (Robert Bresson). Гледайте Mouchette (1967), а след това и техния Rosetta (1999). Дарден имат един прекрасен филм, дебютът им, La Promesse (1996), който дава наистина страхотно обещание… Техният последващ успех обаче, създаде много “последователи”. Спомням си когато излезе Le Fils (2002), как всички бяха потресени от дишащата камера, от суровостта на изказа, от оголения до нерв конфликт. Според мен голяма част от кинаджиите напълно полудяха след L’enfant (2005) и вече 15 години гледаме едно и също фестивално кино, за което можем да благодарим и на Дарден (много им пука).  

Докато пиша това, си представям цял хор (от "Александър Невски" на Прокофиев?) критици, които ме оспорват на тема “реновирана” вълна в киното. В подобен спор бях попаднала една вечер, преди 100 години, на филмов фестивал в Германия. По онова време развивах сценария на проекта си “Виктория” и бях нахъсана да защитавам правото на артистична свобода на автора да разказва извън нормата, без сляпо да следва “модата” и утъпканите пътеки, само за да бъде бързо признат и награждаван (вече нямам необходимост да участвам в безсмислени спорове). Тогава се запознах с колега режисьор, който бурно оспорваше разсъжденията ми на тази тема. Останалите отегчено ни слушаха как повтаряме едно и също (напълно изтъпели, докато ние се палехме), без никой от двамата да успее да представи достатъчно аргументи в полза на тезата си, така, че евентуалано да убеди другия, скука зельоная.

Тогава колегата режисьор ми отправи предизвикателство – да напише реалистична история, която аз да заснема, за да разбера колко красив е този тип кино. Идеята му сигурно е била да попадна в “капан” и завинаги да остана край бреговете на реалистичното кино, докато вълна на всеобщо критическо одобрение мие краката ми. Приех предизвикателството, защото никога не бях снимала нещо по чужд сценарий. Нямах друго, освен студентски филми, а ми предстоеше заснемането на пълнометражен филм, затова упражнението беше повече от добре дошло. След месец получих сценарий за късометражен филм със заглавие “Станка се прибира вкъщи” (Stanka Goes Home). Историята беше не повече от 10-ина сценарни страници, с безумно дълъг диалог. В общи линии четях и не знаех какво точно да го правя този сценарий. Това много помогна на решението ми да го снимам...

Няма да разказвам за опитите да финансирам филма чрез сесии на “Национален филмов център”, за тях в друга история. Това, че сценаристът на “Станка” току-що беше получил наградата за най-добър късометражен филм на фестивала в Сънданс (не Сандански, Sundance), нямаше никакво значение в наше село, все още няма.

Любопитно беше как се появиха хората, с които в края на краищата направихме филма. Най-важна беше Станка. Възрастна, едра жена с крив характер, на която й се налага да изкачи девет етажа пеша, тъй като асансьора на сградата, в която живее отново не работи. Станка носи две тежки торби с покупки и “бърза”, за да занесе лекарства на болния си съпруг, Стамен. В същността си “Станка се прибира вкъщи” беше история за унизените от живота и за самотата... Тук Станка се изкачва, докато Стамен я чака да се прибере.

Докато подготвяхме филма, извеждах баба ми Радка (Райна), на разходки. Беше 80-годишна и живееше на четвъртия етаж в стара сграда в центъра на София. Нямаше асансьор, а тя не можеше да изкачи стълбите сама. Едновременно смешно и тъжно, защото ако на нас, семейството й, не ни пукаше, щеше да стои затворена вкъщи до края на живота си… Мислейки си за Станка, попитах баба Радка какво ще стане, ако й се наложи да изкачи девет етажа пеша с две пълни торби, за да се прибере (дядо Велин беше починал, затова вече не присъстваше в уравнението). Баба ми лаконично отговори: “Ще умра.”. Когато я попитах от какво, тя каза: “От смърт”. 

Не ми се искаше да каня позната актриса за ролята, а баба не ставаше, защото като видеше камера веднага се усмихваше. Някъде по това време бях на кино в “Люмиер” и след прожекцията, докато излизахме от салона, погледът ми се спря на дълга, червена плитка пред мен. Беше жена на възраст, не помня друго от първата ни среща, освен много ясен вътрешен глас, който отсича “Станка”. Заговорих я. Казваше се Рени Йончева, оказа се, че е учила филмова режисура, а след това е започнала за работи като т.нар. втори режисьор (първи асистент режисьор, точно като мен в онзи момент) на филми като “Войната на таралежите”, “Вечни времена” и много други. Готвела се за стъпка в режисурата, но промените през 1989 г. объркали нещата. Рени беше много приказлива. Доволна, че съм намерила своята Станка, й записах името и телефона на едно листче, и си тръгнах. За мен филмът беше готов, оставаше само да го заснема (Рене Клер сигурно се върти в гроба всеки път когато някой го цитира). Същата вечер, нетърпелива, реших да се обадя на Рени, за да се видим още на следващия ден. 

О, Боже! Оказа се, че съм загубила листчето... Помнех, че е Рени, много добре помнех как изглежда, но нищо повече. Не познавах никой, който я познаваше. Седмици наред се влачех на кино в “Люмиер”, но нямаше никаква следа от червената плитка. Чувствах се като пълен идиот. Тогава реших да започна да събирам екип, като междувременно се оглеждам за друга актриса и се моля Рени да изскочи отнякъде. По същото време се свързах с Крум (Крум Родригес, оператор), с когото не се познавахме. Исках да се видим, за да го поканя да снимаме “Станка” заедно. Незнайно защо си представях, че ще се срещна с нисък, смугъл и космат човек. Който е виждал Крум, знае колко смешно се оказа това предположение. Така де, щяхме да снимаме без Рени и без пари. Поканих една гранд-дама на българския театър за главната роля (вече не е между живите), но два дни преди снимки се уплаши за имиджа си и ми отказа. Цялата подготовка отиде на кино... Тук сме аз и Крум, радваме се по време на снимки.

Тогава си мислех, че това означава, че явно не трябва да снимам разни тъпи реалистични филми. И така до деня, в който не отидох да гледам новия филм на същия колега, който написа “Станка се прибира вкъщи” за мен, в Дом на киното. След като свърши филма, излизайки, видях една червена плитка и изкрещях “Станке!”. Рени също беше дошла да го гледа, надявайки се да ме срещне отново. Хванах я за ръка и я уведомих, че не я пускам повече. Така и стана, снимахме много скоро след повторната ни среща. Във филма й партнираше мой любим актьор, Васил Димитров, интелектуалец, ерудит, прекрасен човек, за когото ще разкажа отделно. Всичко изглеждаше лесно. Тук е Васил, Бог да го прости...

С Крум - нисък, смугъл и космат - бяхме решили да сме крайни в избора си да направим напълно реалистичен филм. Никакво движение на камерата – без панорами, без фарт, без техническа помощ, да изглежда като документално заснето. Няма да разказвам повече подробности за късометражния филм, защото всъщност не той е обект на това писание. 

Рени беше страшно дисциплинирана и въпреки, че й беше много трудно, чисто физически, се справи чудесно. От момента на снимки, с нея си станахме близки. Болезнено чувствителна, обидчива, но и прекорека, с нелек характер, имахме още доста общи черти. Живееше с брат си и през цялото време ми повтаряше, че колкото и да обичам тази професия, и да съм посветена на нея, в никакъв случай не бива да загърбвам личния си живот и да оставам сама (като нея). Рени ми се обаждаше по няколко пъти на седмица. Почти винаги беше обидена, че аз не й звъня първа и всеки път го демонстрираше. Когато й отговарях троснато се обиждаше и трябваше да й се извинявам. Все едно бях нероденото й дете - искаше да ми залепи два шамара профилактично, още преди да съм направила нещо, защото така или иначе щях да го направя. Имаше астма и пролетно, и есенно време влизаше в болница заради алергии и проблеми с дишането. Тук е Рени между дублите, оплаква се на гримьорката Даниела и тя и Васил ме слушат, докато обяснявам финала...

“Станка се прибира вкъщи” имаше премиерата си като специална прожекция в “Седмица на критиката” на фестивала в Кан през 2010-а. След това обиколи повече от 70 международни фестивала и получи 10 награди. Станка не ме накара да се посветя на т.нар. съвременно реалистично кино, но днес май натам вървят нещата, по независещи от мен обстоятелства. Рени беше доволна от участието си, но никога не говорехме за него. Беше просто причината да се срещнем.

Снимах я и в малка роля във “Виктория”, разбира се, тя си беше повече от подходяща за нея. Рени ми беше подкрепа, макар и много пъти да ми е идвало да й тресна телефона и повече да не говоря с нея, толкова ме дразнеше. Рени беше на седмото небе когато се омъжих, развалихме магията на отдадените само на професията си големи бели птици, които не са лебеди. Гръмна въображаемо шампанско, че и в това няма да я наследя. Много, много доволна и доста по-щадяща ме отпреди. Започнах и аз да я търся по-често и си говорехме глупости. Ама понякога страшни глупости и се смеехме. Последният път когато се видяхме, й направих забележка, че не си е боядисала косата, плитката беше прошарена, а не огнено червена, както трябваше да бъде. Засмя се и каза, че ще се погрижи за това. Тук е с Марти, който смени попрището, отново прошарена, но специално за ролята...

Обадих й се преди Коледните празници, защото щяхме да имаме гости и на Коледа, и на Нова година. Исках да съм сигурна, че после няма да ми трие сол на главата, че не съм се обадила. Пък и исках да я чуя. Пак беше влизала в болница, отново заради проблеми с астмата, но се държеше. Похвали брат си, че "много я слуша" и й помага, преди само я дразнеше. Обадих се и малко след Нова година, за да си кажем клюките и да се сдърпаме, за спорта. Вдигна брат й, за първи път не отговори Рени. Попита кой я търси. Представих се. Каза, че не ме познава. Засегнах се, защото знаех толкова много за него, а той дори не ме познаваше. Каза само "ами вие сте страшно много в киното, нали разбирате". Вече не... Съобщи ми, че на 1 януари 2020 година, Рени е починала. Не знаеше от какво. От смърт…

В късометражния филм на монтажа отрязахме финала, който беше заложен в сценария. Някак не се връзваше и това да разкажем в един простичък, реалистичен филм. Там, в тъмнината на финала на “Станка се прибира вкъщи”, някъде там Станка отново излиза от дома си, веднага след като се е прибрала… Точно като моята Рени, която на 1 януари е излязла и повече никога няма да се прибере вкъщи. Не успях да й го кажа, но… Честита нова година, червенокосо момиче, дано там вече дишаш спокойно!

Всички текстове или части от текст, както и изображенията в този сайт са притежание на Майя Виткова-Косев и са защитени от Закона за авторското право и сродните му права. Авторските права върху всички публикации на страниците на https://kingkongballerina.blogspot.com/, както и върху името на сайта, притежава Майя Виткова-Косев. Потребителят и посетителят не може да копира и да използва информация от сайта за комерсиални цели без знанието и писменото разрешение на Майя Виткова-Косев. Всички права са запазени.